Имало планински Храм на поклонниците на огъня, където главно през лятото, защото зимно време дотам не можело да се стигне, на всеки четирийсет дни приемали групи хора, петимни за излекуване.

Имало планински Храм на поклонниците на огъня, където главно през лятото, защото зимно време дотам не можело да се стигне, на всеки четирийсет дни приемали групи хора, петимни за излекуване.Обзе ме желание да отида и да видя с очите си как се постига чудодейното изцеряване. Разбрахме се с мои приятели – режисьор и оператор, да заминем заедно. Мислех си: „Щом ония са се излекували, аз ще си запиша всички рецепти и като се върна в града, ще стана велик лекар.”Стигнахме посред нощ. Настаниха ни. На другия ден ни събудиха в 11 часа. Събраха ни всичките и казаха:- Молим ви в нашия храм да не съгрешавате.Който не изпълни молбата, ще помага в кухнята – ще носи вода.Съгрешаването е да ходиш мрачен. Значи затова ми направиха впечатление монасите. Движат се с лека усмивка и са стегнати в снагата като кипариси, по-точно все едно са глътнали бастуни.Значи трябва през цялото време да се усмихваме. Изслушахме препоръките, поусмихнахме се, а след две минути старият навик да ходим с градски физиономии, вечно кисели и недоволни, надделя.Поначало очаквах да видя позлатени куполи и тем подобни, а имаше само едни малки симпатични къщички и нищо друго. Само дето постоянно гореше огън. Те са поклонници на огъня и на слънцето, но нямат храм.Взех да разпитвам:- Кога ще приемате болни, кога ще поставяте диагнози? Кога ще започнете лечението?И какво да чуя. Изобщо не приемали и не лекували. Това беше първият удар. Второ, стопаните си прибраха магаретата. С багажа си къде ще бягаме? Бяхме се хванали в капана. Не стига че се бяхме домъкнали в храма, където никой никого не лекуваше и не възнамеряваше да лекува, ами не можехме и да си тръгнем. При това трябва да се мотаеш наоколо с тъпа усмивка на лицето, когато отвътре всичко ти клокочи от яд и гняв!Гледам, операторът ме фиксира, все едно замисля нещо. А режисьорът ми подмята иронично:- Къде си ни довел, учена главо нещастна?Все едно не ми е криво и без това.После дойде най-сладкото. Петнайсетина души от трийсетина веднага потеглиха за вода. И аз си изпатих, защото… Напи се сещате. Наложи ми се да помагам в кухнята.Отвесна вертикална стена шестстотин метра. За вода се ходи по серпантините – 4 километра на отиване и 4 на връщане. По този път ли стигнахме дотук снощи? Освен дето тази вертикална стена е по-висока от Останкинската кула, на места се минава по талпи, забити в скалата. Предназначението им е като на висящи мостове, преграждащи навремето пътя на неприятеля за храма.Трябваше да се донесат по шестнайсет литра вода, плюс петте кила на самата делва. Значи по 21 килограма щяхме да мъкнем нагоре по тази пътечка! В такъв случай е най-удобно товарът да се носи на главата. Тогава научих какво е истинското предназначение на гръбнака. Гръбнакът е необходим, за да не ти хлътне главата в гащите!Като потеглих първия път, в храма се върнах към четири-пет часа привечер уморен, но за всеки случай с усмивка. По едно време някакъв монах дойде при мен и съвсем приятелски ми каза:- Идете още веднъж, ако обичате.- Защо? Нали ходих?! – и чувствам, че от ужас ме напъват родилни болки, макар че съм мъж.- На връщане съгрешихте.- Не, усмихвах се! – взех да споря от отчаяние. Представете си, току-що бях изминал 8 километра, снощи 26 – без вечеря, без закуска, без обяд. Краката ми подути, болят от умора, а той ми вика “още веднъж”! Умирам!!!- Елате, ще ви покажем нещо.На един от прозорците видях наблюдател с бинокъл и разбрах, че препирните са безсмислени. Носачите на вода му бяха като на длан. Наложи се да потегля пак.Тръгнах надолу и като си спомнях от време на време собствената си глупост, яростно виех: „А-а-а-а! Как можах да дойда тук, дето е пълно с идиоти и на всичкото отгоре се гаврят с мен.”Но се бях озъбил в усмивка и на всеки казвах: „Усмихвай се, тъпако, онези гледат отгоре с телескоп! Плисни половин литър вода в делвата ми за консултацията.” Постепенно съдината ми се понапълни. Поседях малко да мине времето и потеглих обратно. Значи затова, когато попитах пациентите си с какво са ги лекували, те с усмивка отговаряха: „Трудно е за обясняване…”Пред портите установих, че макар и да е тъмно вече, съм се ухилил. И по-добре, може пък да имат някаква апаратура за нощно наблюдение. Гладен, изтощен, едва се замъкнах до килията си и тъкмо въздъхнах с облекчение и прекратих идиотските усмивки (чак лицето ми се беше уморило!), изведнъж почувствах нечий поглед. Сърцето ми подскочи. Пак опнах уста до ушите, рязко се извъртях и видях… Кого мислите? Себе си!Оказа се, че на стената е окачено огледало. Лицето ми беше посърнало, прашно, със следи от струйки пот и с неестествена усмивка. Тогава изпаднах в истерия! Неудържимо се засмях на висок глас. Скулите ми се схванаха, заболя ме коремът, но не можех да се спра. Смеех се на положението, което сам си бях създал. Дотичаха приятелите ми – операторът и режисьорът – и взеха да се превиват от смях заедно с мен, а след като се посмяха до насита, някак странно ме загледаха.С всеки ден носачите на вода ставаха все по-малко и след седмица не остана нито един. После ни събраха и казаха:- Благодарим ви, че носите светлина в храма ни. Ако ви трябва вода, има ей там.Отвориха малка порта, която водеше към храма, и ни показаха каменна къщичка. Гостната беше отделена от монашеската територия със стена. Та вътре в къщичката имаше изворче. Постройката беше направена, за да не замръзва водата зимно време.А носенето на делвата беше специално измислен начин простата истина да стигне до главата през краката.Всеки пришълец в храма се мисли за най-умен, всеки е с амбициите си. За да ни избият от главите всякакви глупости, служителите в храма измислили този начин за „лекуване” на високомерието. И аз бях отишъл там със собствените си разбирания, задръстен от знания и надарен със способности, които никой друг не притежава. Всички са тъпаци, единствен аз съм толкова умен! Само за седмица ми избиха от главата всички глупости. За една седмица ме направиха човек!Там се срещнах със самия себе си. Пак ми станаха интересни бръмбарите и мравките. Пълзях на четири крака, наблюдавах ги как ходят, как си мърдат крачетата. Стори ми се, че съм се вдетинил. Гледам – другите също. Забравихме професии, забелязахме – най-интересното, – че когато всички се усмихват, градската мимика, по-рано тъй обичайна за нас, взе да се възприема като отклонение.Виждали ли сте някога възрастни хора да си играят като деца? Смешно, а? Но ние играехме. И се чувствахме съвсем естествено.После взех да обръщам внимание как хората казват: „Чувствам облекчение. Стана ми по-добре.” Мислех, че е от времето, природата… в планината сме все пак! Но после разбрах, че основната тайна е в мимиката и осанката.На четирийсетия ден отидох при игумена на храма и му казах:- Искам да остана тук.- Млад си, дете мое. Не мисли, че сме се събрали тук драговолно. Нашите монаси са малодушни хора. Не могат да останат чисти в мръсотията. Не са приспособени към живота и са принудени да бягат от трудностите. Ние съществуваме, за да можете вие да вземете от светлината и да я пренесете в света. Вие сте силни хора, имате имунитет.Взех да говоря нещо, накрая казах:- Но сигурно съм единственият от групата, който дойде да говори с вас.- Един от последните си.Почти всички от групата вече идвали при него с молба да останат. Разбирате ли?След прекараните четирийсет дни напуснахме храма. По обратния път срещнахме група хора, които жадуваха изцеление както ние преди четирийсет дни. Майчице! Какви мутри! Те бяха тълпа човекоядци, които ни се нахвърлиха:- Помогнаха ли ви? От какво бяхте болен? Всички ли оздравяват? Какво предписват?Аз отговорих:- Всекиму заслуженото.Гледам тях, гледам нас, гледам тях, гледам нас. Ние всички се усмихвахме…Изведнъж усетих, че се дръпвам. А и те се дърпат от нас като от прокажени. До мен стоеше осем-десетгодишен старец, подпрян на ръцете на синовете си. Той каза:- И ние ли бяхме такива?Когато се върнах в града, видях безброй от бездушни, безразлични, абсолютно безжизнени хора, които все бързат нанякъде, и те не знаят къде и защо. Много трудно беше да се свиква пак с градския живот. Нещо се промени в мен завинагиКогато после тръгнах на работа, трябваше да проверя наистина ли цялото оздравяване се таи в усмивката и осанката. Може би зависи от времето, климата или от някакви други външни условия?Започнахме занимания в спортния салон на поликлиниката. Повикахме пациенти доброволци от онези, които бяха записани, обяснихме им задачата и започнахме тренировките. По час-два дневно. Просто се разхождаш из спортния салон с усмивка и с изправен стоеж. Знаете ли колко е трудно непрестанно да се усмихваш? Не вярвате ли?Опитайте на улицата да се усмихвате и да вървите с изправена осанка, веднага ще усетите огромния натиск на околния свят. Ще ви е много тежко, особено в началото.Вървите, вървите, после изведнъж забелязвате, че пак препускате като глиган. След 15 минути забелязвате в някоя витрина, че ви зяпа същинска зурла!Мина се малко време след началото на тренировките и взеха да изникват интересни проблеми. Един наш ентусиаст каза:- Загубих си очилата. Навремето си ги донесох от Франция. Толкова години ги нося, сега някъде съм ги забравил.Защо ги е загубил? Защото почти няма нужда от тях. Друг се похвали, че му проработили червата. Трети взе да чува, а имал проблеми със слуха още от дете. Всички бележеха подобрения.А какво стана с оператора и режисьора? Операторът отслабна, свали килограмите на около 85 и ги задържа, излекува се от бележките си… Но най-голям успех постигна режисьорът. Преди няколко години се разведе с жена си, защото всеки ден се отцепваше. Заряза пиенето, и пак се ожени за жена си.
из Мирзакарим Норбеков, “Опитът на един глупак, стигнал до прозрението”