Имало планински Храм на поклонниците на огъня, където главно през лятото, защото зимно време дотам не можело да се стигне, на всеки четирийсет дни приемали групи хора, петимни за излекуване.

Обзе ме желание да отида и да видя с очите си как се постига чудодейното изцеряване. Разбрахме се с мои приятели – режисьор и оператор, да заминем заедно. Мислех си: „Щом ония са се излекували, аз ще си запиша всички рецепти и като се върна в града, ще стана велик лекар.”

Стигнахме посред нощ. Настаниха ни. На другия ден ни събудиха в 11 часа. Събраха ни всичките и казаха:

- Молим ви в нашия храм да не съгрешавате.

Който не изпълни молбата, ще помага в кухнята – ще носи вода.

Съгрешаването е да ходиш мрачен. Значи затова ми направиха впечатление монасите. Движат се с лека усмивка и са стегнати в снагата като кипариси, по-точно все едно са глътнали бастуни.

Значи трябва през цялото време да се усмихваме. Изслушахме препоръките, поусмихнахме се, а след две минути старият навик да ходим с градски физиономии, вечно кисели и недоволни, надделя.

Поначало очаквах да видя позлатени куполи и тем подобни, а имаше само едни малки симпатични къщички и нищо друго. Само дето постоянно гореше огън. Те са поклонници на огъня и на слънцето, но нямат храм. (още…)